Денят на народните будители е български национален празник, който се чества всяка година на 1 ноември. На този ден се почита паметта на българските просветни дейци и революционери.
Известни български народни будители са Паисий Хилендарски, Иван Вазов, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, Матей Граматик, Свети Иван Рилски, Неофит Бозвели, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Стойков, Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов, Йоасаф Бдински, поп Пейо и още много други.
ХИМН НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ
текст и музика Добри Христов
О, будители народни,
цял низ светли имена,
чисти, сяйни благородни,
вий сте наш’те знамена
нам за вечни времена.
Припев: Чест и слава, вечна слава
Вам будители народни!
Ваш’та памет вдъхновява
към дела за светли дни (2)
Горди сме с история славна,
горди сред славянски род.
С Кирил и Методий пламна
пламък светъл на възход.
С писмена към нов живот.
Припев:
Ботев, Левски - великани
с тях и сонм дейци безчет.
Със смъртта си по балкани
род прославиха със чест.
Нек пребъдат в слава и чест.
Братя Миладинови
Константин Димитър
Димитър Миладинов и Константин Миладинов са възрожденски патриоти, образовани учител, смели борци за национална независимост. Познавали са отлично народа си, ценили са високо неговия поетически гений, намерил израз във фолклора. Самите те притежават поетически дар, наследен от майка им, която знаела много народни песни. По примера на други славянски народи двамата братя подгорвили сборник с изключително висока стойност и богато съдържание: множество пословици, 665 народни песни, гатанки, предания, обичаи, вярвания и други.
Димитър Миладинов е роден през 1810 г. в гр. Струга. Баща му, Христо Миладинов, се занимава с грънчарство, занаят, останал в наследство и като традиция от бащи и деди. Димитър е най-голямото дете на трудолюбивия грънчар. Той се ражда пръв, а след него още пет момчета (Атанас, Матей, Апостол, Наум и Константин) и две момичета (Ана и Кръста). Последното дете — Константин (1830—1862) — е по-млад от Димитър с 20 години и е роден няколко месеца след смъртта на бащата.Майка им била впечатлителна, умна жена и добра певица на български народни песни.Умират през 1862 г. в турски затвор.
Паисий Хилендарски
За неговия живот, за детството и младостта му има оскъдни исторически данни. Не се знае с положителност кое е родното му селище, нито пък светското му име. Учените приемат, че е роден в Банско през 1722 г.
Предполага се, че двадесет и три годишен се замонашил вХилендарския манастир на Свети гора, където игумен бил по-големият му брат. Присмехът на гръцки и сръбски монаси, че българите не са древен народ, подтикнал Паисий да напише историята на българите. Две години той преравял библиотеките на Атон, обикалял други манастири, посетил и чужди страни, за да събере сведения за историята на своя народ. Преместил се в Зографския манастир, където през 1762 г. написал малка книжка. Нейното съдържание се разбирало от самото и заглавие - “Славянска история за народа и царете, и за светците български, и за всички български дела и събития”. В нея той гневно порицал онези, които се срамували да се наричат българи и се гърчеели. Паисий описал величието на средновековна България, храбростта на мъжете и: “От целия славянски род най-славни са били българите, първи те са се нарекли царе, първи те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те са завладели.”
Предполага се, че истинското име на Паисий е било Пенко Банов от Банско. Като младеж бил буен и решителен. Пътувал с бащините си кервани и опознал света. Бил обхванат от свободолюбивите идеи на Европа.
Веднъж го срещнал беят на Разлог. Той знаел, че Пенко има хубава сестра, и заръчал тя да дойде в конака и да му прислужва. Пенко разбрал намеренията на бея и отговорил: “Заповядайте у дома, бей ефенди!”
Пристигнал беят със свитата си. Посрещнали ги с ядене и пиене. Когато гъстото мелнишко вино замъглило главата на бея, той тръгнал към момината стая. Но там го срещнал с брадва в ръка Пенко и го съсякъл. Същата участ сполетяля и останалите. След това Пенко избягъл и повече нищо не чули за него. Заминал за Рилския манастир, а оттам за Атон – в Хилендарския манастир.
Софроний Врачански
Софрони Врачански е роден през 1739 г. в Котел. Светското му име е Стойко Владиславов. Произхожда от заможно семейство. Баща му търгувал с добитък в Цариград. Обаче малкият Стойко имал нерадостно детство – майка му умряла, когато той бил на три години, а след десет години умрял и баща му. С неговото отглеждане се заели чичо му и стринка му, които нямали деца, но скоро и те умрели. Върху момчето се стоварили тежки задължения – бащините сметки и чичовите дългове, които трябвало да урежда. Макар и тръгнал късно на училище (деветгодишен), Стойко бързо проявил завидни способности и прилежание. Той с болка отбелязва, че “у България не има философско учение на славянски език”.
Стойко е посещавал четири години килийното училище в Котел. При слаборазвитата грамотност по онова време това се смятало за солидно образование. Тъкмо за това на Стойко било предложено да стане свещеник. Бил ръкоположен през 1762 г.
Софроний започнал книжовната си дейност още като свещеник. Доброто познание на гръцки език му помогнало да се запознае с много книги.
След двата преписа на “История славянобългарска” през 1775 г. отишъл в Свети гора, където престоял шест месеца. Запознал се с българските ръкописи в библиотеките на Зографския и Хилендарския манастир.
Преписва много сборници, молитвеници, а сам той е автор на няколко важни съчинения. Най-известен е автобиографичният му труд “Житие и страдание грешнаго Софрония”, където на достъпен език описва теглилата на българския народ. През 1806 г. отпечатва “Неделник” – сборник от поучения за неделните и празничните дни, който станал толкова популярен, че го нарекли “Софроние”.
Неофит Рилски
Неоит Рилски е роден в планинския градец Банско. Светското му име е Никола Поппетров Бенин. Учи в Рилския манастир, където става монах и приема иметоНеофит. Той е виден възрожденски книжовник и просветител, наречен от Константин Иречек “патриарх на българските писатели и педагози”.
Неофит Рилски приема поканата на Васил Априлов да стане учител в Габровското взаимно училище. За нуждите на образованието съставя и издава първата българска граматика, изработва единствения екземпляр на първия български географски глобус (1836 г.)
. Съставя и първите училищни правилници, превежда басните на Езоп, педагогически и религиозни съчинения.
През 1858 г. идва предложение от търновци до Неофит да стане ректор на проектираната от тях семинария, но след като преценява силите си, той отказва. От 1860 до 1864 г. той служи като игумен на Рилския манастир. През 1875 г. е издаден неговият “Словар на българския език, изтълкуван от църковно-славянски и гръцки език”.
Неофит Рилски, един от най-големите просветители по време на Възраждането, почива на 4 януари 1881 г. в Рилския манастир.
Васил Априлов
За Васил Априлов научаваме от няколко реда, записани лично от него. Роден е на 21.07.1789 г в Габрово. Единадесет годишен останал кръгъл сирак. Току-що научил да срича “азбукето”, напуска родното си селище и заминава да учи в далечна Москва в образцово гръцко училище.
Всеки ден учи, пише и говори на гръцки език. Непрекъснато му се внушава, че е грък. Овладява до съвършенство гръцки, но постепенно започва да говори лош български език. До края на живота си пише своите писма на гръцки.
Но българското в него не умирта. Той ясно осъзнава необходимостта от книжовен български език. От ден на ден растяло желанието му да открие в родното си място училище по европейски образец, където да се говори и пише на съвременен български език.
Подпомагнат от други родолюбиви свои съграждани, през 1835 г. Васил Априлов построява и открива първото българско светско училище в Габрово. Днес то носи името на създателя си и е известно като Априловската гимназия.
д-р Петър Берон
Доктор Петър Берон е виден книжовник и реформатор на българското образование. Роден е около 1800 г. в гр. Котел в заможно семейство. Получил завидно образование в Букурещ, Хайделберг и Мюнхен. Написал е хиляди страници в областта на естествознанието и философията.
През 1824 г. Петър Берон съставил книга, каквато нямало дотогава. Тя станала най-любимият учебник на много поколения ученици. Нарекъл я БУКВАР С РАЗЛИЧНИ ПОУЧЕНИЯ. Но децата и дали името РИБЕН БУКВАР.
Това е първата страница от Рибния буквар.
С тази книга по-лесно и по-бързо децата се учели да четат и да смятат. В буквара имало и съвети как да се постъпва разумно. Разказвало се за непознати растения и животни. Например как се добиват солта и захарта, откъде идва кафето. По-късно Петър Берон станал известен учен, но не престанал да полага грижи за българските училища. Непрекъснато им дарявал книги.
По препоръка на д-р Петър Берон се създали нови училища. В тях учениците изучавали история, математика, география. По-напредналите ученици помагали на учителите да обучават останалите. Така един учител успявал да подготви много ученици.
Иларион Макариополски
Иларион Макариополски е висш духовник, един от първите водачи на църковно-националната борба. Роден е в град Елена в заможно занаятчийско семейство..
Иларион Макариополски ратува за възпитание на българите в родолюбие, за културно издигане посредством родния език, за национално-духовно самоопределение и утвърждаване. Заедно с Неофит Бозвели той насочва цялата си енергия към това, българите да имат свои духовници, проповядващи на роден език, да посещават свои народни училища, да са свободни да печатат книги и вестници на родния си език, да имат своя църква в Цариград, в българските градове да се създават съдилища от българи и мюсюлмани, за да се защитават срещу гръцките интриги.
На трети април 1860 г., по време на великденската служба в българската църква в Цариград, отхвърля духовната власт на гръцкия патриарх и застава начело на българската църковна йерархия. По-късно основава и първото българско богословно училище в Петропавловския манастир край Лясковец.
Сам везирът Мидхат паша при идването си в Елена през 1867 г. споделил с придружаващия го Иларионов брат хаджи Христо: “Гледай, бе! Гледай, бе! В едно нищо и никакво място да се роди едно момче, да порасне, да се покалугери, да стане владика и тъй да рабърка света!”
Добри Чинтулов
Добри П. Чинтулов се е родил през месец септември 1822 г. в Сливен. Първите си 16 години прекарва в родния си град, като посещавал гръцкото училище, защото тогава не само в Сливен, но и другаде в България не е имало училище, в което да се преподава на български. Баща му е бил много беден, така че Чинтулов през 1838 г. сам се упътва за Търново, където се е учил около шест месеца, като в същото време е и слугувал. Оттам той заминава за Букурещ и се е учил на гръцки около година и половина при учителите братя Христиди, които били българи но се гърчеели. През Букурещ минава Захарий Княжески, явява на Чинтулов, че руското правителство отпуснало няколко стипендии за българите, и го съветва да отиде в Русия. Чинтулов веднага се упътва за Одеса, като за това му спомогва Димитър Диамандиев от Сливен, живущ в Браила.
Чинтулов сполучва да получи стипендия и за три години свършва в Одеса уездното (околийското) училище, което тогава се състояло от четири класа, по две годинио всеки клас. След това постъпва в семинарията, която свършва за шест години, и в 1850 г. се връща в България. От 1850 до 1858 учителствува в Сливен, след което отива в Ямбол като главен учител и учителства там до 1861 г. В 1861 г. Сливенската община повиква Чинтулов пак в Сливен, където става пак главен учител и учителствува непрекъснато до 1871 г., в която година е избран от Сливен за представител в Цариград при изработването на екзархическия устав. След завръщането си от Цариград Чинтулов учителствува пак около 3 години и после сам напуска, поради проблеми със зрението. До края на живота си получава пенсия. Умира в Сливен на 27 март 1886 г.
Неофит Бозвели
Приема се, че роденият в Котел голям възрожденец, заслужил народен трибун и борец за църковни свободи се появява на белия свят около 1785 г. Неофит е монашеското му име, а по баща е Петров. Прозвището „Бозвели” е от по-късно време и както е уточнено означава „непокорен”, „буен”. Сам книжовникът в книгата „Славянобългарско детеводство” се подписва „Неофит Архимандрит Хилендарец” или „Архимандрит Неофит Петров Котленец” – в писмата си.
Първата значителна проява на книжовника Неофит Бозвели е „Славянобългарско детеводство”, която е единствената отпечатана приживе книга – издадена през 1835 г. в Белград. Заради нея авторът извършва обиколка през 1835 година из цяла България, принуден е повече от година да пребивава в Сърбия.
Името на Неофит Бозвели е пример в продължаващата борба за самостоятелност на българската църква.